Едно не толкова славно корабокрушение

Остров Ст. Джон е разположен в южната част на Сингапурския пролив, само на шест километра от Сингапур. Но стига толкова с уроците по география. След посещението ни на Пулау Убин (един не толкова впечатляващ остров принадлежащ на Сингапур) миналата година, нямахме търпение да посетим Ст. Джон.

Миналият уикенд двамата с Дилян се добрахме до Marina South Pier, едно от по-малките пътнически пристанища в Сингапур. Именно от там щяхме да се потопим в дебрите на мореплаването и да достигнем до бленуваният остров. Пристанищният терминал беше пренаселен с пътници, пътуващи до съседните Малайзия и Индонезия (както и множество кашони със странни форми, сакове и най-вероятно кокошки).

Капитанската кабина на ферибота има оригинални интериорни решения.

Изненадващо (или не) нямаше много желаещи да потопят краче в топлите и сравнително по-чисти води на Ст. Джон. По пътя към терминала си представях как ще трябва да се бием (с порозовели туристи с плетени шапки и ленени ризи) за последните места на борда.

Ферибота се движеше изключително бавно (със скоростта на ледник), като че ли преминавахме покрай изключителни природни дадености и капитанът се чувстваше задължен да намали, за да може да се насладим на гледката. В действителност си проправяхме път през натовареното пристанище (за да не кажете, че съм негативна ще си призная, че успяхме да се насладим на неповторимата гледка на огромни товарни кораби, многоцветни контейнери, черен пушек и пластмасови бутилки).

Паун, който се разхождаше свободно на острова.

При пристигането ни на Ст. Джон, установихме, че острова е опасан с циментови пътеки (Добре де, това си е доста странно нали? Имам предвид, кой би очаквал циментирани пътеки на малък остров?) След като всички слязоха от ферибота, капитанът отплава към съседният остров Кусу, оставайки ни заседнали на това място.

Така или иначе нямаше какво толкова да се прави, освен да седим на масите покрай брега и да броим ухапванията от комари по телата си. Разбира се, веднага проверихме плажа за миди и рапани, но не намерихме нищо интересно (освен няколко бутилки и една обувка, а опитите ни да намерим и втората обувка се оказа напразни).

Котки ядящи чипс!

Знаехме, че на острова има институт за тропически, морски животни и много искахме да го посетим. Е да ама не. Института беше затворен, а единствените животни, който видяхме бяха група мързеливи котки, които се оказаха големи фенове на чипса (все си мисля, че котки, ядящи чипс, се нареждат по-високо в класацията, от еднорозите).

Връщайки се от института, който беше разположен в средата на острова, се поизпотихме доста и чудейки се какво да правим докато дойде ферибота, решихме до отскочим до съседният остров Лазарус. Той беше свързан със Ст. Джон посредством изкуствен път (толкова вълнуващо). след няколко минути ходене и преминавайки покрай голи хора на средна възраст, събиращи тен по палубите на яхтите си, открихме нещо, което си заслужаваше.

Лазарус

Единствената естествена лагуна в радиус от билион Сингапурски километра ни приветстваше с белите си пясъци и синкави води. Оказа се, че известността на кампанията Нека почистим България, не беше достигнала тези така далечни брегове и те бяха окъпани в боклуци от всякакъв вид и произход. За капак на всичко се оказа, че измежду дребните изсъхнали водорасли, се бяха спотаили мазутни петна, който преместиха местообитанието си от плажа върху дрехите ни.

Лагуната, която се доближава най-много до представите за плаж в Сингапур.

След това така авантюристично посещение на този спиращ дъха остров осъзнах, защо в миналото е използван за задържане на политически затворници. На Ст. Джон няма нищо, което би впечатлило един закоравял пътешественик с дълъг стаж зад гърба си. Следващият път ще похарча $18, който дадох за път, по-разумно (най-вероятно ще си купя бисквитки).