Беше горещ слънчев ден и въздухът бе сух. Няколко минути по-рано, тичахме от станцията на метрото към интернационалният терминал. Залата за заминаващи бе почти празна когато пристигнахме и постепенно започна да се запълва със заминаващи. Първият знам, че се насочваме към Кореа, бе организираният хаос сред пътниците в терминала.
Съгласно процедурите, трябваше да пристигнем на пристанището най-малко два часа преди заминаване. въпреки че имаше достатъчно време, а и със сигурност екипажът на ферибота нямаше да потегли без някой от пътниците, хората започнаха бавно да резервират своето място в опашката, като поставяха багажа си пред чек-ин бариерата. Кашони, които някога са били пълни със спагети, сега пренасяха електроника и дрехи от Япония към Кореа.
След като преминахме имиграционните бяхме натоварени на автобус, който ни транспортира през пристанището до круизният кораб на Panstar. Всички желаещи да се качат на борда трябваше да преминат през редица от тесни ескалатори, които предизвикаха балансиращите способности сред по-възрастните пътници. Тесните ескалатори преминаваха покрай талашитени стени, окрасени с леко поизбелели снимки на усмихнати хора, наслаждавайки се на тържествени гуляй на борда на луксозен кораб (със сигурност не този).
Каютата ни беше малка, но в тясното пространство бяха успели да съберат четири легла и малък плазмен телевизор. Когато сигналът на цифровата телевизия прекъсваше, имахме опцията да се наслаждаваме на снимката на няколко делфина, плуващи в дивото. При всяко заклащане на тежкият кораб, рамката на снимката се притискаше към стената и изкърцвайки се помръдваше в унисон със заклащащото движение на вълните. Първоначално се притесних след като видях тясното пространство в дървената каюта, тъй като знаех, че купихм епоследните свободни билети. След като потеглихме, никои не дойде при нас и така не се наложи да споделяме така или иначето ценното пространство. Каютата се охлаждаше през централният климатик на кораба и температурата наподобяваше естествената за Сибир. Тъй като нямаше как да се стоплим, взехме тиксо от рецепцията и запушихме вентилационният отдушник в каютата.
Оставяйки раниците си, решихме да разгледаме наоколо. Качвайки се на главната палуба се натъкнахме на кафене, единственото място на кораба на което успяхме да се свържем към интернета. Учудващо сигналът в откритото море бе по-добър от този през дъждовен ден в София. Преди да потеглим ни сервираха безплатни напитки и закуски (да се чете: развълнувани хора тичаха наоколо и се редяха на опашка за безплатна сода и корейски вафли).
Круизният кораб можеше да няма лъскав басейн или висока стена за катерене. Дори фактът, че нямаше сапун в тоалетната не можеше да скрие истинското задоволство на местните, когато малкото магазинче на борда отвори вратите си. Все пак никой не може да надскочи полуготовите спагети!
Ферибота отплава със закъснение и от обещаните атракции, плавайки в японски води, успяхме да се полюбуваме единствено на моста Akashi Kaikyo и Great Seto Bridge. Но пък всеки желаещ да посети командният център на капитана бе повече от добре дошъл. Забавленията бяха сведени до едно виртуозно изпълнение на пиано и караоке парти с пияни корейци, пеещи вечните диско хитове.
Вечерята бе в стил шведска маса, с много ориз, пилешко, свинско и спагети. Имаше салатен бар и свежи плодове. Изборът на напитки бе ограничен до вода, евтин сок, оставящ лек химикален привкус и вино. Закуската бе в “западен стил”, следователно пържените спагети бяха допълнени от бекон и пържени яйца.
Бяхме изключително щастливи, че не се качихме на полет към Корея (е аз бях особенно щастлива, защото не обичам да летя), но вместо това имахме своето красиво довиждане с Япония. Това, че бяхме единствените европейци на порда не беше проблем и се насладихме на времето проплавано през японските и южно корейски води. Фериботът достигна бреговете на Бусан и тръгнахме на път към Сеул.
