След бърз полет от Сингапур се озовахме в столицата Пном Пен. Летището, малко и невзрачно, сякаш подготвяше посетителите за това, което ги очакваше извън него. Беше рано сутринта и във въздуха се носеше странна миризма на прах и храна. Пред сградата се бяха струпали множество таксита и тук-туци – най-популярната форма на придвижване в страната. Оказа се, че всичко тук става с пазарене и хитруване. Местните се опитваха да припечелят бързи долари, като предлагаха услугите си на двойни и тройни цени. След няколкоминутно премисляне се качихме на тук-тук (авторикша), който трябваше да ни закара на автогарата, откъдето щяхме да вземем автобус до Сием Реап, втория по големина град в Камбоджа, известен с античния си храмов комплекс Ангкор Ват.
Градските улици бяха с по три ленти, обширни и добре поддържани – нещо, което не се отнасяше до сградите. Във въздуха имаше неимоверно много прах, а тротоарите преливаха от боклуци. Имахме усещането, че сме се върнали назад във времето. Нямаше високи сгради. Повечето постройки нямаха врати и прозорци, но това не притесняваше местното население.
Движението по улицата беше изключително сложна задача, която нито аз, нито Дилян успя да разгадае. Дори и да имаше светофари, то никои не се съобразяваше с тях. Коли и мотоциклети караха в насрещното движение и това не обезпокояваше никого освен нас. Когато откъсвахме очи от главния път и се заглеждах в страничните улички, виждах тълпи от хора, облечени в многоцветни дрехи, жени, носещи тави на главите си и продаващи печени скакалци, мъже, привикващи клиенти и деца, играещи в прахта.
След не повече от двайсетина минути пристигнахме на една от няколкото автобусни гари в града. Пластмасови столове бяха подредени в нещо като импровизирана чакалня, асфалт липсваше и единствената връзка с цивилизацията, каквато я познавахме, бяха пакетите чипс и бисквити, изложени в отсрещното заведение.
Билетът за автобуса струваше около 10 щатски долара. Автобусът трябваше да измине разстоянието от 300 км за не повече от седем часа. Първоначално бяхме озадачени защо придвижването отнема толкова много време, но по-късно получихме отговор на въпроса си.
Автобусът, който пристигна на прашната гара, бе доста стар. Кожените седалки бяха изпокъсани и пълнежът липсваше. Нямаше други чужденци освен нас. Не след дълго потеглихме към Сием Реап.
Чакалнята на автобусната гара в Пном Пен.
